СЪРЦЕТО БЕЗ ФОРМА
Саня и Тоби живееха с
майка си в уютна къща в планината. Посрещаха неделното утро с домашни
курабийки, ароматен чай и чудати истории за приказни светове. Баща им бе
заминал на път. Щеше да е у дома едва след суровата зима. Днес, загледана през
замъгленото прозорче, Саня видя първите за зимата снежинки. Обърна чипият си нос към Тоби и го попита: “ – Чуваш ли
снежинките?” Той се замисли над това как се чуват снежинки - така леки и фини.
Заклати ритмично риж кичур коса. Отдавна бе свикнал с налудничавите въпроси на
сестра си. Каза й: „Да си направим снежен
човек!” След час същият бе сътворен. Сиви копчета от стара пижама намериха
място над недотам свеж морков. Закърпен чорап се вееше на прът, забит в дясната
ръка на новият им приятел с име
Снежния войн. Тоби изгледа война гордо: „ - Смелчага излезе той! Ще изкара зимата тук с нас да пази къщата!
Дори най – силният лъч не би разтопил леденото му сърце!” Саня сияешеч прегърнала война. Децата засъжителстваха със снежния човек в двора. Ех, какъв
бе само - висок, снажен, достолепен, гордо развял шарен чорап. Говореха му
всеки ден през прозорчето или лично очи в копчета. Играеха с него така, че го
дариха с дух. В една от нощите на Покоя на зимните сенки, войнът се сепна от унеса си. Морковът и чорапът
му подскочиха в недоумение: „А-а-а къде съм? Заспал съм!? Саня, Тоби, къде сте?
Раз, два, три, четири, раз, два, три, четири ...” закрачи той на пост в ума си и отсече: „ Тук дори полярна сова няма да
прехвръкне!”. След внесената яснота по въпроса, намигна решително на най –
близката дворна лопата. Окото-копче се изтъркули чак в пряспата до него.
Изтощен от мисли и емоции за стратегии за опазване на къщата се унесе отново в
неспокойна дрямка. Ново неделно утро - нов късмет. Саня и Тоби с по чаша чай в
ръка и гумени ботуши безпощадно забиваха падналото копче – око в и без това
болящата го от мисли глава. Непознато, но прекрасно ухание на чай от мащерка
гъделичкаше моркова му. Децата с наслада отпиваха от топлата течност, а той ги
наблюдаваше в мечтание: ”Ах, ето какво е това да си човек... Да си имаш ботуши,
да си имаш нещо си пълно с глътки чай... да си имаш глас, с който да извикаш на
воля „ехоо” и Ехото да ти отговори..., ето какво е да си човек!”. Навесил морков, с вял
чорап потъна в размисли: „Ще си отида оттук така и не усетил нещо си, бос и
непроходил, непил чай... за що ли е било да ме има?!”. Затъгува. В една от
поредицата самотни нощи се появи совата. Тя проницателно го наблюдаваше известно
време. Прелитайки над
главата му, Снежния човек чу гласа на совата: „ Бъди
това усещане сега, щом това ти е мечта.” Някъде между копчетата по-долу нещо
лудо запрепусна в напевен ритъм: „Чай, чай, чай,..” Войнът замята чорапа възторжено и взе решение - следващата
неделя, когато децата го заобиколят с нещото на глътките, просто да опита вкуса
му. Пожелано-получено! Поиска помощ от вятъра. В уговореният момент той повя и
ароматната напитка от чашата на Саня се плисна върху снежният човек. Внезапен прилив на непозната топлина и благодат се разляха
по снежното му тяло, през
недоразвитите му сетива. Мисълта му спря. Остави се на блаженството. Небесен
слънчев лъч достигна сърцето му. За негова изненада той не го прониза с болка,
а го обля с топлина и нежност, като тази от очите на децата. Дали пожел да
преживее вкуса на чая или топлината на лъча никой знае...
Седмица по-късно Саня и Тоби все още взираха
погледи в празния прозорец. Липсваше им силуета на снежният им приятел-войн. Една неделна курабийка се търкулна от ръцете на Тоби и ги
заведе до празното място. А там, о изненада! Син минзухар бе показал върха си от
разтопена пряспа и гордо се взираше право в Слънцето. Децата весело нададоха
глъч. Новопоявилият се минзухар си каза: „Чудно,
до вчера бях с копчета за очи и морков за нос, днес пък съм
със сини уши и нежна зелена снага. Къде съм? Заспал съм! Раз, два, три, четири,
раз, два, три, четири ...” закрачи той на пост във въображението си на ум. Но кой, какво съм аз всъщност...?! Една сова
само знае.
Автор: Даниела Христова
Още терапевтични приказки можете да прочетете в сайта:
Коментари
Публикуване на коментар